and the tires goes round and round

Премерена усмивка разцъфна на лицето на жената , а очите ѝ светеха загадъчно. Топлата майчина ръка обви нежно китката на малкото момиченце и доближиха острието на бръснача до топлата детска кожа.
- Метал. Нещо остро. - стискаше силно очи малката и се опитваше да се съсредоточи върху възложената задача.
- Конкретен отговор.  - настоя тихо женския глас натискайки малко по-силно бръснача към кожата на момиченцето.
- Мамо, кога ще ми отговориш? - настоя малката без капка останало търпение. Отвори очи и дръпна ръката си рязко. Острието остави червена следа по тънката ѝ ръчичка, но вместо да замрънка заради дразнещата болка, тя просто скръсти ръце. Бе свикнала с тези леки наранявания. Кое дете не бе. Тичаш с приятели. Играеш навън. Падаш. Обелваш някое коляно. Ставаш. Продължаваш да играеш без много много да му мислиш.Джейн нямаше много приятели. Вероятно нямаше и да има защото рядко влагаше себе си в нещо подобно.
Няма смисъл.
Казваха и тя от части слушаше. От части вървеше против правилата говорейки с напълно непознати и предлагайки им приятелство. От части и тя не знаеше какво точно да прави, защото релано не чувстваше нужда да има задължително приятели. Затова правеше всичко ''от части''.
- Глупаво е да говорим за това. Трябва да си довършим работата, Джи! - смотолеви под носа си майка ѝ и прибра внимателно острието в пластмасова кутийка, а след това грижливо го набута в най-горното рафтче на близката библиотека.
- Не е глупаво да питам за баща си. Естествено е. Особено за възрастта ми. - започна да пояснява младата Джоунс. Не го мислеше, а може би от части го бе чула от почти приятелите си. Може би бе засягала темата косвено и те може би бяха давали някакво мнение без дори да знаят за какво точно говореше малкото момиче. В техните очи то си бе просто обикновен човек като всички останали. Не всеки имаше задължително семейство. Голяма част от ''приятелите'' ѝ нямаха и един жив роднина, но все пак всеки имаше да разкаже историята си как е изгубил всичко и по някаква извратена причина на абсолютно всички им харесвше това разказване на загубите. Само че, Джейн нямаше какво да разкаже. Не се оплакваше, разбира се, но ѝ се щеше поне да знае историята за себе си. Да знае откъде произлиза.
- Не знам. - поредния подобен отговор. Цялото това не знание започваше да дразни малкото момиченце. Трябваше да се забрани точно тази дума. За в бъдеще нямаше намерение да използва нито думата ''не знам'' нито '' не мога''. Още от малка разбираше тежестта и влиянието на думите в живота си. Не можеше да позволи някакви си прости думи да оформят бъдещето ѝ.
- Не е важно откъде идваш, Джейн. На прекалено много хора им пука за това, за да се затормозяваш и ти с подобни глупости. Кръвтат ти, такава каквато я виждаш сега - вдигна малко по-грубо ръката ѝ, за да види добре алената течност размазала се по бледата ѝ кожа и розовото половерче, с което бе облечена - тази проклета течност никога няма да значи достатъчно дори да беше също толкова проклета наследница на богата фамилия. Дали баща ти е жив или не - няма значение. Дали е отрепка, богаташ или обикновен човек - също няма значение. И това трябва да си остане така. Ако само още веднъж чуя въпроса какво си ти всъщност ще те оставя в някой дом за деца. И знаеш, че мама не се шегува с тези неща. - смразяващия тон на жената бе достатъчно достоверен, за да накра малката да повярва в почти всичко. А съвсем друга беше темата, че майка ѝ наистина бе способна на всичко.
- Никога. Н И К О Г А, Джейн! Никога не смей да казваш на когото и да било корените си. Никога истинското име. Никога истинските години. Не им давай части от себе си без да са дали всичко по силите си, за да ги получат. - приглади грижливо един шоколадов кичур зад ухото ѝ, а след това разроши косата ѝ.
- Хайде отивай да миеш ръцете сега, че е време за обяд. - побутна я подканващо и детето се затича към банята.