He is not the kind you save, he is the kind you stop.

За „Девятката“ не се говореше много. Повечето предпочитаха да сменят темата или да се престорят, че не знаят абсолютно нищо за него. Но нима Никейдън Торн беше лесен за дискутиране? Малкото, които имаха шанса да общуват с него за повече, от няколко минути, често не можеха да се отърват от чувството, че настойчивият му поглед гледа през душата им и успява да открие онова, което всеки скатаваше най-дълбоко в себе си, а именно –страховете. Не говореше много, но и малкото думи, които казваше, си оставаха повече от достатъчни. Гласът му бе дрезгав, хладен и винаги лишен от каквато и да било емоция. Никой не се питаше дали спи добре вечер, след всяко извършено убийство, наложено му или от Кралицата, или от всеки друг, достатъчно способен, за да си позволи неговите услуги. И достатъчно смел, за да ги поиска.
Лоялен ли беше на Кралицата? Вероятно. Можеше ли да се знае със сигурност? В никакъв случай. Този и още мнозина въпроси оставаха все така задавани, без да получават отговор. Но всичко това се пораждаше от факта, че самото му присъствие караше голяма част от всички да потреперят от неудобство и неприятно вълнение. Идваше и си тръгваше тъй бързо, както се бе появил и оставяше вкус на напрежение след себе си, сякаш никога не си беше заминал напълно.
„Девятката“ не само убиваше. Самата смърт идваше лесно и твърде бързо. Не. „Девятката“ оставяше своите жертви в ужас и отчаяние, карайки ги да преживяват кошмарите и страховете си отново и отново, преди сами да се молят за милостта да се сбогуват с живота си. Измъкваше всяка нужна информация, и именно това правеше интереса към него неотшумяващ. Онези, които се бяха възползвали от услугите му, рядко споделяха за своя опит, което единствено засилваше мистерията около мъжа.
Не се знаеше много за мъжа, носещ названието „Девет“. Едни се хващаха на историята, че семейството му е загинало трагично, а други се кълняха, че той сам е разказал за това, че сам ги е погубил. Предвид несловоохотливата природа на Никейдън, тази случка изглежда малко вероятна. Мъжът не се хвалеше с постиженията си, а те сами изплуваха някак, разнасяни из хората, като бавно разпространяваща се болест.
Едно обаче изглеждаше напълно сигурно –„Девятката“ не изглеждаше като да има приятели или роднини. Малко бяха и жените, споделили леглото си с него, но и от тях не можеше да се научи кой знае колко.
„Ти би ли искал да говориш с човек, който може да манипулира страховете ти?“ Възмутено питаха онези, които отказваха да отворят темата за „Девятката“, дори след много опити на техните събеседници. „Не си играй с огъня, момче! Остави „Девятката“ намира и си намери друга тема. Ако говориш за Страха прекалено често, нищо чудно да се появи на вратата ти някоя вечер.“
И така „Девятката“ оставаше неразгадана карта. Една карта от голямо тесте карти, за която не се знаеше почти нищо.