Say My Name

Всичко се объркваше откакто хората бяха способни на всичко. Властта не бе за всеки, а обстоятелствата даваха прекалено много възможности на един обикновен човек. И колкото повече неща можеш толкова повече се питаш "защо да не го направя?". Защо да не накажа шефа си за всека една нощна смяна? Защо да не си отмъстя? Защо да не ползвам онова, което се беше появило от нищото, за да се почувствам по-добре? За да се издигна в социалната йерархията. Всеки можеше всичко. Всеки се чувстваше специален макар да не бе вярно. Хората се объркваха. Съзнанието им не бе пригодено да разбира подобни обстоятелства. Моралът им не бе така здрав колкото на всички ни се искаше. Онези с лабилна психика имаха правото да направят всичко. Онези с болни амбиции имаха правото да ги преследват на всяка цена. И всички онези, които не можеха да владеят новите си придобивки. На третия си ден в лабораторията колежките ѝ се скараха и две минути по-късно едната се гърчеше на пода пред нея избухнала в пламъци. "Не исках. Без да искам. Дори не знам как стана" оправдаваше се другото момиче ридаейки с всички сили, но дали имаше значение реално.
Светът беше станал опасно място. У хората преобладаваше страх за онова, което можеше да им се случи ако отсрещният не владееше силите си.
Може би и заради това не се поколеба да приеме работата когато ѝ бе предложена. Да затвори поратала между двата свята беше редното нещо. Дори и без парите вървящи като страхотен бонус към задачата, щеше да го направи. И защо човек не би? Нима бе редно всеки да има сила? Какво бе лошото на това хората да са обикновени. Да разчитат на личните си уменя. На талант. На упоритост. Искаше си предишния свят. Когато хората бяха просто хора. Когато имаше магия единствено в онова, в което вярваш. И нима бе толкова грешно да иска да изкара цялата тази нередност от заобикалящите я хора. От приятелите и близките си? Всичко трябваше да стане отново такова, каквото си бе преди.

blue gift - telekinesis;