It is chaos. Madness and blood and the hunger to win. It has always been thus and shall always be so.

You wanted to feel alive, right? It doesn’t matter if you’re monster or human. Living hurts.”
Слънцето грееше над безоблачното небе - тлеещо жълтата окръжност, скрита зад завесата на кървавочервеното плувнало в непридирчивият фон на синьото небе. Жегата трептеще в забързаният ритъм на шумният град забулено от пелерината на блудкавото време. Проклинах топлината. Изчаках притихнал в ъгъла на съседната сграда, удобно седнал върху неудобният дървен стол насред празната стая. Катранените лъчи полепваха по грубата ми на допир кожа, пропита със собствената ми кръв, пот, гънките по тялото ми се удвояваха с по една на всяка следваща година от поредните боеве. Ринга се превърна в моето светилище - храма на Боговете. Скъсвайки връзките с околният свят  се привървах към единственото духовенство на което се вричах - чистият ръкопашен бой.
Ежедневието на хората се изпитваше с утопията на досадното еднообразие поробили ги като малки опитни мишки въртящи се в глупавото си колело. И като всички и те остаряваха с годините превърнали ги в питомци готови да се предадат и да отидат в отвъдното, оставяйки след себе си едно нищо. Нищото е като кучката която си взима дажбата и излиза през задната врата преди да си се усетил, преди сбръчканото ти лице и поробената ти клета същност да те е застигнала и решаваш че това е краят. Пускаш я да влезе. Лъчите присвояваха града разцепвайки го - превръщайки го в счупена огледална повърхност. Мига наближаваше, нащърбените цепнатини подобни на разцепен стър дървен под в малката квартална църква се увеличиха. Пръстите ми се свиха в юмрук ноктите се впиха в дланта ми и държаха с всичка сила тетивата и Ноща настъпи.
За разлико от обикновенно ветрецът е съвсем слаб. И горещ като дихание по кожата, като прелъстителна милувка горчаща като отрова по грубата кожа. Неуловимата омара в декемврийското небе скриваше небето, но луната е наполовина пълна и хвюрляше кръвна светлина над притихналото море. Твърдият гладък пясък оцветяваше иначе не грозната картина в златисто - кафяво и и придаваше внушителен вид. Морето се плискаше нежно в брега, фосфоресциращата му пяна пръска сребристи мехурчетга върху златото. Надолу по крайбрежието вълните се блъскаха в хаотично премерени движения в  наредените борещи се за място, лодки. Мозъка ми асимилираше апатичната обстановка в бегъл опит да я запомни. Важно е не само да опознаеш противника, но и всичко заставащо на или около пътя ти. Преценявай момента, човека, оръжието, похвата, ако ще и времето. Винаги носете запалка и цигари, лесно се разчупва разговора с когото и да било.
Стрелките на ръчният ми часовник се влачеха бавно, отмерваха всяка секунда. Биещи като тъпани разбиващи и малкото тишина загнездила се в прашното помещение. Миризмата на миналото се пробуждаше неканено, но съзнанието ми го избутваше мигновенно оставяйки празно пространство за настяощето и бъдещето стичащи се като бурна непозната река пред мен. За мен дори настоящето беше под голяма въпросителна чийто отговори все още не намирах. А, може би и не търсех. Не обичах да се отличавам или да завървзвам прекалено много ненужни приятелства, усмивката се загнездваше върху лицето ми само след поредната груба намеса на някой противник чийто виждания за победа са удар с ритник и подскачане като осакатял заек по ринга. Повечето пъти наистина слизаха от въжетата като по стръмен калдъръм в местната гора. Тиктакането "овладя" тишината промъкквайки се иззад кръглото малко стъкло. Отброяваше настъпването на пълната нощ. Аз се криех в тъмният ъгъл, там където не те забелязваха, не обръщаха внимание на онзи странният бунтар, който отблъскваше всеки около себе си. Така е най - безопасно. Сенките си играеха покра ритъмното потропване на пръстите ми по дървената повърхност и се заиграваха с мъглявината увивайки я около себе си, подчинявайки я. Тя се водеше по един господар. И тя беше нечия робиня, съпротивлението и с годините престана, потули се измежду прашните папки на страха и влиянието ми. Опитомих я като кученце, но кога ли кучката щеше да ми го върне тъпкано? Е, кой знае? Може би времето или кармата? О, да и тя е кучка.
- Играеш опасна игра. - Сянката проговаряше, нежният и глас трептеше из зад рамото ми. Вибрацията разкъсваше мразовитият въздух.
- Всички я играем.