е з е к и е л

Всеки ден означаваше нови двадесет и четири часа. Двадесет и четири часа, хиляда четиристотин и четиридесет минути, осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди. Наречете го както пожелаете. Всяка една прашинка върху соления морски бряг, в който вълните на денонощието се удряха, а след това се връщаха отново в равновесното си състояние, бе нова и нова възможност за поправка на стари грешки или за изковаване на едно по-светло бъдеще. Или поне за хората, които това обичаха да правят - или да се връщат назад в полуизгорелите листове на спомените, от които отново да изцапат ръцете си с пепел, да се мъчат да променят неща, които така или иначе не могат. Или пък по-лошо - да се стремят да постигнат нещо след години, а понякога дори десетки години, при условие че така и не им е ясно дали ще отворят очи за слънцето отново на следващата сутрин. Все безсмислици, които биваха творени единствено от глупаци, неспособни да оценят момента и да живеят в него. Винаги трябваше да бъдат някъде - заровени в хрониките на миналото, листейки ги папка по папка, търсещи философския камък, който да превърне оловните им деяния в незабравими златни кюлчета на моментите, които така или иначе щяха да се разтопят и разтекат. А златото щеше да пари по кожите им точно толкова, колкото и оловото, та дори повече. Защото те ценяха златото на миговете много повече от горчилката на токсичния метал, очаквайки, че ще бъдат щастливи, когато го имат. Ала всяко хубаво действие си имаше и своето противоположно противодействие, за което те не бяха морално подготвени. Както в случая, ако хипотетично допуснем, че магически успеят да загладят калта си, позлатявайки я, надали те биха били особено щастливи, когато същото това тяхно деяние се върне с тройни сили, за да си отмъсти в настоящето.
Но животът в миналото не е и наполовина толкова страшен, пагубен и дори комичен, колкото този в бъдещето. План-график на нещо, което дори не знаеха дали ще доживеят да видят с очите си. Вярваха, че след няколко години ще бъдат славните революционери на собственото си изгнание, преборвайки нишките на демоните си и въздигайки се гордо, но колко от тях го постигаха? Само с воля не ставаше. Само с действия също. И с комбинация между двете - пак няма гаранция за успех. Кой изобщо даваше гаранцията? Кой определяше кому какво парченце от питата да се падне, чия троха да бъде овкусена с повече мед, кому да приседне от всичката тази сладост, чие гърло да бъде изгорено от соленост, граничеща с горчилка?
Съдбата ли? Каква съдба?
Съдбата беше глупава. Просто понятие, измислено от някого, за да си вярва, че животът му не е жалък и смешен. А десетки, след това стотици, по-късно - хиляди, а понастоящем - милиони овце се водеха по точно тази градска легенда, че там някъде се вихреше велика сила, която дава всекиму колкото е редно. Затова бе пълно с хора, които разчитаха на милостиня и благосклонност от страна на онази кучка съдбата, която издигаха в култ. Затова бе пълно с безделници, неспособни да вземат в ръце това, което бе редно сами да оправят.
За свое щастие Уолкър живееше за момента. Миналото, дори на ръка разстояние, пак бе недостижимо. Бъдещето - също. Друго, освен да направи настоящия момент да си заслужава, не можеше да постигне. Съжалението за него бе загуба на време, а времето бе ценно. Всяка миниатюрна песъчинка от него. Затова той никога, никога не губеше такова - нито своето, нито чуждото. А тежко и горко на тези, които смятаха, че можеха да прахосват неговото, сякаш нямаше никакво значение.
Може би това бе една от съвсем малкото прилики с дългокосата брюнетка, към която краката му го водеха. Мъхчетата по меката му шоколадова кожа бяха приятно настръхнали, а устните - свити в тънка линия, докато уравновесеността отново избиваше своя път навън през тялото му. Не беше притеснен. Не беше и развълнуван. Не беше напрегнат. Не беше щастлив.
Всъщност какво чувстваше?  
Нищо. Едно огромно нищо.
Всичко това щеше да започне, да продължи и да отмине, сякаш не се бе случвало. Сякаш вятърът бе довял слух, измислен от хората, които нямаха по-важни ангажименти. След това както той, така и Лисандра щяха да си продължат по пътищата, които отново щяха да се разклонят, оставяйки след себе си само калното ручейче на спомена, че тази сватба по сметка се бе състояла. А тя със сигурност бе единодушна с него и за това - че този фарс щеше да се изниже като мънисто от броеница, да се затвори като прочетена страница от скучна книга, да отшуми като детско ридание.
- Очевидно не. - повдигна рамене и свали кръглите си очила, извивайки крайчеца на устната си в лека крива усмивка. - Ако беше, сега нямаше да съм тук.
Подаде и дясната си ръка, като междувременно прибра очилата си в джоба на бялата си риза. Усещайки докосването и, когато тя пое протегнатата към себе си длан, настръхването се завърна. Ароматът от парфюма и се примеси със силното ухание, излъчващо се от Зийк, завъртя се в пространството и за съвсем кратък миг ги остави роби на феерията от приятни аромати, носеща се в пространството между двама им.
Не задържа ръката си твърде дълго върху нейната, бавно се отдръпна и я погледна в очите, като в лешниковите му ириси се четеше единствено смразяваща сериозност и липса на каквато и да е нежност:
- Колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще приключим целия този цирк. Времето е пари, затова хайде.
Оправи ръкавите на сакото си, изпъвайки ги съвсем леко и захващайки ги за сребристите копчета, които се подаваха любопитно като малки светещи очи на фона на черния плат, след което леко вдигна ръка, свивайки я в лакътя и очаквайки бъдещата госпожа Уолкър да прокара своята около нея, заключвайки я в лекия си захват.

citizens on earth
34 y.o, married to Lisandra W.abel tesfaye a.k.a the weekndИсторията е предварително съгласувана с героинята, участваща в нея, а ликът е запазен за мен.