л и с а н д р а

Времето тъчеше с всяка изминала наносекунда малко влакно, което беше нашарено с различни нишки. Незначителни. Почти невидими дори и обединени. Времето беше всичко. То даваше, но и то отнемаше. Всяка секунда беше от значение. Всяка секунда беше причина за премятането на някоя от нишките. Всяка секунда беше причина за ново действие или бездействие. Всяка секунда беше нова възможност. Всяка секунда беше уникална не само с ценността си, тя беше една. И никога нямаше да се повтори. Затова и беше толкова значима. Сама за себе си може би не представляваше нищо. Затова и често се губеше. Защото само няколко секунди не представляваха нищо, ала не представляваха, докато не станеха минути, часове, дни, седмици, месеци, години.

Осъзнаваш колко е ценно наистина времето, когато стане твърде късно и разбереш, че вече го нямаш. Закон, който всеки човек спазваше. Без значение дали иска да го прави или не. Равносметката винаги идва в края на деня, когато останеш сам със самотата си, която независимо колко ще отбягваш, накрая ще те застигне. Защото именно в нея се криеше чистата истина. Ала хората имаха и навика да бягат от нея, защото е много по - лесно да се заблуждаваш и да живееш в лъжа, отколкото да се изправиш пред обстоятелствата. Обикновено, защото те е страх да си дадеш сметка как стоят нещата. Страх, че няма да можеш да се справиш. Страх да не сбъркаш. Страх да не те укоряват. Страх да не нараниш сам себе си. Страх да не би рискът, който поемеш да не бъде в твоя полза. Хората са страхливи същества. Всеки се крие зад маски и се надява, че това малко прикритие щеше да ги съхрани, докато именно то ги унищожаваше.

Жената в дъното на стаята не притежаваше нищо истинско в себе си освен неподправеното си тяло. Всичко в тази змия крещеше “фалш”. Ала той бе до такава степен запазена марка на съскащата усойница, че бе станал част от жената. Името й носеше значението на “защитаваща човека”. Вероятно родителите й искали детето им да носи само любов и щастие на околните. Или пък просто това е било единственото име, което са харесали и не са се интересували от значението му. На този казус не можем да отговорим. Родителите й отдавна не бяха сред живите. Така, че не можем да ги попитаме, ала дори и да можехме, нямаше да има значение. Тях ги нямаше и това беше достатъчно. Когато удариш тридесетте вече е все едно какво е било преди повече от двадесет години. Резултатът беше на лице, ала нали казахме, че тази жена не беше изградена от нищо истинско? Ами не беше, защото преди беше закопала именно него. Безразличието, което сияеше от лицето й, говореше достатъчно за неприкрития непукизъм. В душата й не си беше наело стая никакво чувство. Нито едно. Нямаше нужда от тях. Чувствата носеха със себе си много слабости. А тя трябваше да мисли с мозъка си, а не със сърцето си.

Когато играеш в опасни игри, няма значение какво чувстваш и какво искаш. Трябва да направиш необходимото. Всичко е абсолютно ясно. Получаваш задача и я изпълняваш, а след това получаваш необходимото възнаграждение. Без излишни въпроси. Без търсене на излишни отговори. Това, което ти е необходимо да знаеш, ти го знаеш и само трябва да го използваш по най - добрия възможен начин, за да избегнеш най - малко бъгове. А как избягваш бъговете? Като използваш най - оптималния алгоритъм, с който да решиш проблема.

Ръцете на тази жена бяха оцапани в кръв. И дори да не си личеше в нито един момент, хората се плашеха от нея и дори страняха. Намираха я за странна, но пък Лисандра това я устройваше напълно. Колкото по - малко хора имаше около себе си, толкова по - добре. Не харесваше хората. Мразеше да я докосват. Това я отвръщаваше.

Чу чужди стъпки и притвори леко очите си. Седеше на канапето. Мракът я беше обзел. Лампите дори не бяха включени. Клепачите й унищожиха видимостта й и в същия миг можеше дори през затворените си очи да види леките нюанси на жълтото, които се опитваха да пробият и да нарушат тъмнината, която беше единствената, която носеше хармония в живота й.

Отвори очите си, когато същите тези стъпки ги чуваше по - близо до себе си, като беше готова да приложи бойна схватка, ако се опиташе и с пръст да я пипне. Изправи се бързо от мястото си, а след това очите й стрелнаха мъжа пред нея, но за само може би секунда. Беше се забавил достатъчно много и това я изнервяше. Просто защото вече можеха да бъдат на онова място, но вместо това бяха тук. Раздразнението беше се изписало по лицето й. Мина встрани от него като не каза нищо. Беше й омръзнало да чака. Добре де … може би беше чакала само минута или две. Може би преувеличаваше. Дори не знаеше колко е часа, ала всичкото това бездействие й се беше сторило като цяла вечност и тя самата това не можеше да го приеме. А сега последното, което искаше, беше да загуби още време. Още секунди на вятъра. А именно в секундите беше изкуството. Не в бързината, а в точността. Надяваше се да стигнат на време. Не обичаше да закъснява. Не обичаше и да подранява, но пак беше по - добре от първото. Очите й загубиха значението на раздразнението си и укорителния поглед, който крещеше закъсня, вече не съществуваше. Докато не се повтореше.

Няма промяна в плановете, предполагам? - попита междувременно, докато прекосяваше цялото това разстояние, което мислено си беше начертала като линия по пода на хола.

Вече не я интересуваше нищо. Работата беше на първо място и така щеше да си остане.