"And If I was bound for hell, then let it be hell. No more false heavens."

Някога времената бяха били прости и кръвта бе управлявала света, пъплеща в пукнатините по повърхността му. Те бяха разпръснати по него като плетеница вени и артерии, превръщащи го сам по себе си в жив, пулсиращ организъм, изпомпващ мръсната алена течност към чистата – тази в центъра. Тази на Краля. Който, каквото и да се говореше, често биваше наистина един, дори и при наличието на други позьори. Йерархията не се бе била крепяла върху хаос и родът бе определял висшестоящите. Бе било просто. Икономическото плато и демографският капан на Малтус бяха продължили векове, ампутирайки по крайник от света с всяка голяма масова смърт, имаща за цел да възвърне баланса между хората. И те не бяха могли да избягат, оставайки иронично затворници сами на себе си и на собствените си навици с години, ограничавани от повторителността на историята, която все още не бяха знаели как да прекъснат.
Години по-късно еволюцията бе надделяла над първичните животински пориви и ги бе измъкнала от вековния магичен кръг. Капитализмът бе послужил като стълба от дълбоката яма на застой и бе подарил бъдещето на хората, изстрелвайки ги напред; по-напред, към отколкото бяха били готови да се адаптират. Тогава властта се бе прехвърлила от течност на хартия и парите бяха станали новите им господари. Бяха се превърнали във фикс идея, в нездравословна мания, която бе пренаредила квадратчетата на света, подобно на кубче рубик – търсейки еднообразната утопия. Ефективността на Парето. Където всички имаха по много и еднакво, достатъчно, където разделението между хората – пропастта, отворена от разликата във възможностите, биваше минимализирано. Но утопията, ефективността на Парето и всичките други подобни глупости, в чието име биваха започвани войни, бяха перфектни модели на обществото – само перфектни модели, никога реалност. Самоунищожението обаче вече бе започнало и понеже хората бяха слаби, крехки същества, и най-вече – арогантни в самата си същност, робуващи на собствените си илюзии за контрол, липсваше достатъчно самосъзнание за възпирането на неименуемия крах. Тази липса ги бе превърнала в умствени инвалиди, движени и подреждани по шахматната дъска като пешки от Невидимата ръка на интереса, която в началото бе започнала като човешко продължение, но сега бе кукловод, с хиляди нишки, висящи от пръстите. Бе елиминирала разума им, посявайки семената на други мисли на негово място. Скоро хората бяха започнали да се възприемат за богове, забравяйки смъртността си, и така бяха започнали да правят грешки, в основата на които винаги бе вярата, че бяха равни на света.
Че той бе в техните крака, вместо те в неговите.
И повечето бе трябвало да умрат, както бе предложил и Дарвин с теорията за естествения си подбор. Светът нямаше да оцелее пренаселването си със слаби – те бяха като паразити, и приемникът им бавно умираше, докато те изсмукваха силите му. Ала еволюцията бе главният механизъм, в движение дори и насред смъртта, в тишината; и тези, преживели чистката, сега бяха по-добра, по-нова версия. По-силна.
Някога кръвта и парите бяха управлявали света и бяха минавали за сила. Сега го правеше силата сама по-себе си. Правеха го те – тези, които не се страхуваха да се пресегнат, за да я сграбчат. Управляваше магията и болката бе най-скъпата валута – тази, с която той търгуваше. Защото независимо от силата, която притежаваха, хората си оставаха хора и страхът бе естествен отговор на химичните процеси в телата им, а те най-често биваха следвани от болката. Тя ги държеше отговорни за действията им – управлението винаги идваше с последствия.