Винаги е обичал да стой сам в тъмното и да се наслаждава на тишината.Имаше нещо в нея,което определено му помагаше да остане спокоен.Вероятно за това,толкова обичаше тъмното,свързваше го с тишината,носеща му спокойствие.Харесваше му да мисли на тишина.Пълна,мрачна тишина.
Тогава отново се върна към спомените.
Спомни си как опита да изкрещи.Отвори уста,за да го стори,но от устните му не се отдели и капка звук,крясъкът се насочи навътре в него и падна безшумно, като камък в бездънен кладенец. Изтрелът углоши тъмната уличка и безшумно се впи в плътта. Тялото падна на земята безжизнено, а около него бързо се образува локва от кръв.
След цялата тази трагедия,той се отказа от всичко.Най-вече се отказа от доверието.Отказа се от хората.Отказа се да вярва.А той...той не бе човек,който се отказва туко така...той бе боец.Душата му се раздираше от това негово решение,а сърцето му започна да става все по-ледено.
-Виждам, че днес не си готов за сеанса. Искаш ли да го оставим за следващия път? - гласът й бе приятен, но не можеше да продължава да я слуша.
-Не съм искал да бъда тук, още от самото начало. Не смятам, за нужно да продължаваме този парад. - изправи се и преди да излезе се обърна към психолога - Все пак благодаря за отделеното време.