slave to my own sins.

Сенките, които светлината от фаровете хвърляше върху надгробните плочи, се преплитаха ефирно като игра на здрач и зора, привличайки вниманието му с трептящия си танц. Движеха се като живи с всяко негово движение, променяха се, еволюираха. Проследяваше ги някак разсеяно с очи, докато пръстите му чертаеха най-различни фигури по сивите надгробни плочи, които подминаваше. Хладната милувка на камъка сковаваше пръстите му, хапеше ги, докато твърдият материал сякаш се опитваше да му предаде по частица от нечии други спомени, от нечии друг живот, които Виктор да отнесеше обратно в Москва и на които да вдъхнеше живот вместо мъртвото същество, на което принадлежаха – един вид прераждане, което обаче също щеше да завърши със смърт, още преди дори да е започнало, просто защото Авилов сам по себе си не бе по-жив от труповете, почиващи на три метра под земята около него. А и Москва също бе гробище – едно студено, привидно изпълнено с живот, подобие на дом, който обаче не бе нищо повече от чистилище – пространство между Рая и Ада, в което всички те бяха заседнали. Едно тихо царство на безвремието, което караше дните да се усещат като вечност, а часовниците – да спират с разпадащи се стрелки и разстичащи се числа по циферблатите, подобно на тези, обитаващи картините на Дали.
Понякога изпитваше благодарност за възможността да я остави зад гърба си.
Тишината правеше мислите му още по-шумни. Обгръщаше ги в една неразрушима обвивка, защитавайки ги от ударите на бойната му, агресивна същност. Усилваше честотите, на които те функционираха, отразяваше ги в празните му гърди като ехо, запълващо дупките между костите му. Обграждаше го с тях и му напомняше, че колкото и да опитваше, нямаше как да избяга от тях. А те никога не бяха милостиви. Този вид живот обаче идваше с цена. Във всичко това се криеше едно горчиво усещане за безпомощност – един вид предопределеност, изразяваща се в непрекъснато дърпаните му от някой друг конци, и една твърде неприятна за него ирония, която може би в друга ситуация би извила устните му в апатична усмивка, но не и в тази. Никога в тази, макар и да бе ценител на добрата и подходяща употреба на този троп.
Пръстите му сръчно и отмерено се намериха върху още една цигара, която оставиха да застине между устните му. Цигареният дим помилва сетивата му, разбуждайки ги от временния сън, който ги бе обзел след множеството погълнат алкохол – просто още една отрова, която привидно имаше за цел да притъпи неприятното усещане от съществуването му, но която всъщност му трябваше, за да бъде себе си, за да има контрол над съзнанието си, което все по-често бе започнало да го предава, подвластно на видения, сякаш изпълзели от един друг свят. Лека-полека бе започнал да осъзнава, че не той го контролираше, а те - него, ала годините, които бе прекарал в сляпа лоялност, го бяха научили да не се бори срещу нещо, което не можеше да победи, и за нещо, което не можеше да спечели.
Това обаче не означаваше, че не го правеше.
Погледът му уморено зашари напред в търсене на това, за което бе дошъл. Наистина бе жалко. Че след толкова време все още си позволяваше да бъда човек, дори и да бе само за един малък момент от вечността; че не бе заключил тази своя част от същността си дълбоко в кутията на миналото, която пазеше скътана в най-тъмните кътчета на съзнанието си, че направо не я бе изхвърлил. Вълкът можеше и да мени козината си, но никога нрава си – в следствие на което бе обречен да се връща към тази своя изначална точка всеки път, в който се намираше на дъното. А в последно време той се намираше само там.
Пътеката на разбитите мечти.
Краят на главната гробищна алея се губеше в безкрая, разстилащ се пред Виктор, а тесните й разклонения се виеха около него, подобно на змии, образувайки мрежа от вени и артерии, представляващи живителната сила на общото туптящо сърце на мъртъвците, в чийто дом това място се бе превърнало. Гробовете се издигаха един до друг, заобиколени от зловещата тишина на смъртта, а повърхността им поглъщаше лунната светлина, подобно на черна дупка, разделяща я на съставните й части. Малкото на брой статуи на ангели блестяха някак сюрреалистично на фона на всичкия този мрак, който ги заобикаляше, а мраморът, от който бяха направени, напомняше на изпочупени, оголени кости.
Мечти с вкус на пепел и прах.
По една такава за всяко едно име, взиращо се в Виктор от сивите, еднообразни плочи, наобиколили го като дяволи, желаещи да го повлекат към Ада. Мечти с вкуса на овехналите, гниещи цветя, оставени на произвола на съдбата пред гробищните плочи на собствениците им. Крачейки измежду тях, нямаше как да не се замисли за живота на тези хора – за всичко, което те някога бяха искали да направят, но което нямаше никога повече да имат шанса да осъществят. Съжаляваха ли? Или намираха топлата, успокоителна милувка на смъртта за достатъчна?
Дори и да го правеха, той никога нямаше да ги последва.
Всеки един от тях някога бе дишал, бе мечтал, бе бил. И всеки един от тях сега бе свършил под земята, забравен, с останки, разхвърляни измежду различните плоскости на времето и пространството.
Усещаше смъртта с цялото си същество. Бе го помела в хладната си прегръдка, привличайки го в опустошителния си танц. Бе се просмукала във всяка една част от съществото му – обгръщаше костите му, сковаваше инак липсващото му сърце. Тук обаче бе тихо. Смъртта заглушаваше онази другата – онази, която той усещаше.
Тук можеше да бъде себе си.
Стигна края на алеята и спря. Застина и заключи с погледа си самотния камък, усмихващ му се от мрака. А после прочете името, изписано по повърхността му, отново и отново, сякаш то не бе запечатано от вътрешната страна на клепачите му. Сякаш не го виждаше винаги в мрака.
Алексей Воробьёв.
Неговото име.
Приседна на покритата с поддържана трева земя, притваряйки очи с дълбока въздишка, докато разтъркваше слепоочията си, опитвайки се да разкара ужасното главоболие, заплашващо да счупи черепа му. Надгробните плочи около него разказваха истории, шептяха на езика на миналото. Усещаха се като счупени, разбити мечти и насилие. Напомняха му за това какво е да си смъртен. Че някога и той щеше да умре. Отново, наново.
Понякога забравяше, че и това бе опция.