H O M E

Докосвах я. Прегръщах я. Мразех я. Обичах я.
Винаги беше там. Неизменна част от Нас. Съграждаше всяка една мисъл.

- Две? Отново са две? - постави неволно ръка на корема си ахвайки. Елиза Броуди преживяваше една прекалено тежка бременност. Помнеше колко трудно бе за нея и съпруга ѝ да създадт семейство. Надяваха се да имат дете. Влага всяка капка надежда в тази едничка мисъл и когато бе първата им сесия с лекар, за да разгледат плода младата двойка бяха повече от благодарни чувайки новината, че ще имат не едно или две, а цели три нови попълнения. Тризначета! Разбира се, нещата бяха прекалено рано, за да са сигурни и може би и затова когато няколко месеца по-късно лекарят видя два плода вместо първоначалната бройка, младите съпрузи не бяха чак толкова разочаровни. Последната сесия плодът бе един единствен. Ел плачеше с дни и усещаше как всичко се изплъзва между ръцете ѝ. Беше готова да се откаже от надеждите си за каквото и да било. Беше готова да напусне Ерик, за да го освободи от себе си. Да му даде шанс да намери по-подходяща жена за себе си. Някоя, с която можеха да отгледат заедно дете. Да създадт семейство, защото очевидно тя не бе тази жена.
И ето, че сега цялата ѝ вяра се връщаше. Лекарят беше сигурен. Бяха две. Две прекрасни момиченца!

- Лиз, поеми си въздух. - Ерик държеше раменте ѝ докато жена му хлипаше неутешимо - Саманта е добре. Всичко е наред.
- Не! Тя изчезна! Видях го с очите си Ерик! Изчезна! Беше там, а след това изчезна, по дяволите! - хлипаше жената приседнала на леглото си.
Любопитните очички на Кариа наблюдаваха през открехнатата врата. Какво се случваше с мама? Саманта нямаше как да изчезне. Нямаше как да се изпари във въздуха. Тя беше жив човек, а те не правеха така.

- Готова съм. - кимна покорно майката на двете момиченца. Бяха минали години. Малките близначки бяха навършили дванадесет години, а майка им не преставаше да твърди всичките тези небивалици. Кариа и Саманта седяха от плът и кръв пред двамата родители и държаха ръцете си. По-истински нямаше как да бъдат и очите на всеки щяха да видят точно две изправени момиченца с плитки на раменете си, но мама твърдеше обратното. Мама беше луда. Или поне в това се опитваха да я убедят всички и нима можеше някой да ги вини? Кариа знаеше. Саманта знаеше. Мама знаеше. Имаше нещо странно в близначките. Бяха напълно идентични. Не говорехме просто за чертите им. Всеки белег, всяко косъмче, еднаквата височина точна до последния милиметър.
- Ще се оправиш, Лиз. - Ерик придърпа жена си близо до себе си и постави нежно устни върху косата ѝ.
- Къде отива, мама? - попита Сам директно.
- Мама ще отиде в една къща. Безопасно място, където мама ще си почине. Ще е на сигурно. Може малко да ни липсва, но тя ще се върне когато се почувства по-добре. Всичко ще е наред...
- Мама отива в лудница, Сами, защото никой не ѝ вярва. - каза рязко с нетипична сериозност за едно дете Кар впивайки осъдително поглед в бща си - Не сме бебета. Не ни пробутвай тези глупости. - продължи да гледа с разочарование към баща си.
- Кари! Не говори така на, татко. - бутна я внимателно по рамото Сам в опит да изглежда страшна и да скастри сестра си за държанието си, но сестра ѝ не я отрази. Извърна внимателно поглед към майка си и детските ѝ черти омекнаха.
- Спри да се съмняваш в нас, Лиза! - троснато каза, а след това хвана нежно ръката на сестра си - Хайде, Сами. Остави ги да се правят на луди. - тръшна вратата зад гърбовете им отказвайки да каже и дума повече на родителите си.